На 9 май Русия парадира, а Европа мълчи. Денят, в който през 1945 г. капитулира нацистка Германия, все още гърми с фанфари по Червения площад, но на Запад почти никой вече не говори за „Деня на победата“.
Защо?
След Втората световна война континентът е разделен не само от Желязната завеса, но и от начина, по който помни победата. В Източния блок 9 май се превръща в символ на героизма и жертвите на Червената армия, докато на Запад празненствата постепенно избледняват. Официалните чествания в Париж и Лондон остават назад в календара, докато новите поколения предпочитат да говорят за „мир“ и „единство“, вместо за оръжия и триумф.
През 1985 г., символично по повод 40-годишнината от края на войната, лидерите на Европейската общност решават да дадат нов смисъл на 9 май — обявяват го за Ден на Европа. Вече не войната, а планът на Робер Шуман за обединение на континента трябва да бъде помнен. Победата над нацизма отстъпва място на победата на интеграцията. Идеята е ясна: вместо да честваме края на един конфликт, да празнуваме началото на мирна Европа.
Но тази трансформация е и удобна. Тя позволява на Западна Европа да избяга от трудните въпроси за собствената си роля във войната, за колониалното минало и за спорните съюзи. А след разпадането на СССР и особено след руската агресия срещу Украйна, дистанцията от съветската версия на „победата“ стана още по-осезаема. За Брюксел и Берлин, за Париж и Варшава 9 май вече не е денят на танковете, а денят на бюрократите и чиновниците, които подписват договори за разширяване на Европейския съюз.
Русия обаче продължава да държи здраво на своя разказ – че именно тя е извоювала победата и платила най-високата цена. Парадът в Москва всяка година демонстрира не само памет, но и претенция за водеща роля в световната история. Затова 9 май днес е не само ден на паметта, но и ден на геополитическо противопоставяне.
Така Европа не просто спря да празнува Деня на победата — тя избра нова идентичност, в която „победите“ се измерват не с територии, а със споразумения и икономическо влияние. Войната е изместена от дипломацията, а паметта — от политиката.
Но дали това забравяне на „деня на победата“ е прогрес, или удобна амнезия? И какво ще прави Европа, ако мирът, който днес празнува, отново бъде застрашен?
