Следи от потопено минало „изплуваха“ от дъното на един от най-големите язовири у нас – „Огоста“ над Монтана, чийто брегове се оголиха заради силно намалелия обем на водоема.
Сред тях – въжен мост, останки от основи на къщи, кладенци и дори чешма, построена от някогашните жители на село, изселено заради завиряването на същия този язовир.
Мистичният язовир „Огоста“ е наричан още „Чудовището на Северозапада“ заради внушителните му размери. Общият му обем е 506 милиона кубически метра вода. Към момента той е едва на около една трета пълен, което е и причината за оголените брегове.
Живовци е било името на селото, изселено преди много години.
Параскева Анастасова е била само на девет години, когато е започнало изселването заради завиряването на „Огоста“.
„В нашия дом живеехме осем човека. Моята прабаба, баба ми и дядо ми, сестрата на дядо ми, майка ми и баща ми, аз и сестра ми. Истинското изселване започна 1968 година. Пролетта закриха училището. Точно пролетта на 1968 година започна събарянето на къщите в Живовци. Каквото можеше се пренасяше на новите парцели в Михайловград, където започна строенето на къщите“, разказва Параскева.
Според плановете на тогавашната власт е изселено и родното село на Радичков – Калиманица, за което той казва „селце, изпаднало от каруцата на Бога“. Водата обаче така или иначе никога не стига до там. Сега от родното село на Радичков, което на около 20 километра от някогашното село Живовци, е останал само един дъб и една „черквица“, която остава недовършена.
„За мен изселването беше травмиращо. Ние бяхме деца и съответно живеехме с вълненията на нашите родители. За по-възрастните хора това беше кошмарно – да си напуснат домовете, да ги съборят и да се преместят на едно място, на което имаше просто едни лозя. Не си представях как там ще имаме дом. Специално живовчани не искаха да се изследват. Само за няколко години много, и то не толкова възрастни хора, получиха инфаркт. Отидоха си от тази травма, която трябваше да изживеят“, разказва още Параскева.
Тя си спомня, че в село Живовци са живели поетите Иван Давидков и Анастас Стоянов.
„Техните домове бяха в горната част на селото. С Анастас Стоянов бяхме близки, той много идваше, защото лозята ни бяха съседни. Много увлекателно разказваше. С него имам доста спомени“, добавя Параскева.
